С малки стъпки нечуто животът върви,
сам със себе си нещо говори,
между пъстри цветя и уханни треви
крие черни, бездънни понори.
И в тълпата от хора сме всъщност сами,
носим тесните малки коруби.
И сред своите собствени страшни тъми,
всеки част от душата си губи.
Има хора – на пръсти се вече броят,
те в душите си носят огнива,
несебично и ярко по пътя горят,
лудостта им така им отива. ...