Самовглъбено в собствения необят на синевата,
небето чака пролетта, пригу̀шено от тишината.
Стопява се нощта с мъглата, надеждата възражда утринта,
а слънцето възкръсва светлината,
Не е присъда миналото, богатство е,
в което болката и радостта, както омразата и любовта,
живеят заедно ръка в ръка.
И само то, сърцето знае, на кое къде е краят,
със свой си разум, орисано да продължава
пътя да чертае!