Когато блесва златна прашинка в нощта
и в къдри се завие, като най-нежна вълна,
забравям откъде съм набрала цветя,
сълзите прогонвам и ставам сестра
на Муза със шапка и милно перо,
незнайно все в лилаво облекло...
И вечно подсмърчва и вечно скърби,
с безцветно белеещи, сиви коси...
Но знайно защо лилавее в искри...
Как искам я в танца със мен до зори
и смях да се лее, и кикот пак с мен,
като уиски отлежало в тъжен ден ...