Сутрин будиш се, поглеждаш,

виждаш на стената огледало ..
Това ти ли си? Блуждаещият ти поглед

или детството ти отлетяло ?
Излизаш, отново чуваш плачещо дете,

плачът му заглушава гръм от мрачното небе.
Протягаш ръце,

за да вземеш това, което по рождение ти се полага,
 но със замах отнемат ти го,

заради собствена облага.
Включваш телевизора и разбираш,

че някого са убили, война избухнала

или че жертвите от катастрофата са открили.
Това е животът...
Но аз вярвам в лястовичката бяла,
защото отдавна, много отдавна съм разбрала,
че пътят е без посока, ако няма надежда,
макар да знаеш, че зло от всеки ъгъл поглежда.
"Обичам те" - кога за последно каза?
Кога, че обичаш някого, наистина показа?
Кога на някого добра дума дари?
Върна ли му усмивката с едно "Благодаря ти", дори?
Ти казваш : "На кого му пука за мен",
спомни си човекът, който те прегърна онзи ден,
спомни си за следата, която си оставил,
за добрите неща, комуто някого си направил
или си забравил хората, които на теб помогнаха,
тези, които от историята ти се трогнаха,
помниш ли ги или вече забрави,
миналото недалечно остави... назад!