НЕ ПЛАЧА

Денят смени отдавна своята премяна.

Болезнено, но нежно сплете пръсти с нощта.

Сега седя самотно, но не в сълзи обляна,

а в мисли за живота, за любовта.

Разминах се със тебе – така било е писано.

Нищо, че ти живота ми разклати.

Летяха тежки думи, дори ей тъй – безсмислено,

но трябва ли сега да бъдем непознати?

Сега ме ненавиждаш, тъй както и аз тебе,

но сигурен ли си, че мразиш точно мен самата?

Или проклинаш нощем за грешките си себе

и мразиш всъщност толкова съдбата?

Така било е писано – сълзите не помагат

и грешките, и времето не връщат.

И словата тежки ни вкарват сякаш в ада.

Защо ли думите света обръщат?

Но ти помни ме, само ако заслужавам.

Не мога времето назад да върна,

наивно аз ръцете си сега разтварям –

ще ме убиеш ли или ще те прегърна?

Пътят е дълъг, времето минава.

Върви по своя път любов последна.

Споменът за теб да боли не ще престава,

но аз назад не ще погледна.

И слънцето от нищото започва да напира,

и с нежни ласки сяда на трона на нощта,

а аз седя във мрака, не плача, а умирам -

за сълзите е нужно да имаш и душа…