Нощницата ми се вее недоспала,
по гънките на домашната спирала
се сипе дъжд от озверели грижи.
Всичко покрай мен замислено се движи,
дори телевизорът се опитва да ме докосне.
Не сега и може би - не после,
но все някой ще ме измъкне от тая спирала,
от тая неизбежност озверяла,
от страха и вината, и от самотата на мига,
от съпричастието на морето и брега...
Все някой или нещо ще ме изсипе обратно,
ще ме покрие с покритие златно ...