Навън вали. И вътре в мен вали.
В душата ми изсипва се порой
от мисли, чувства и от спомени.
Във мен вали, ала очите ми са сухи.
И в тях, измежду капчиците дъжд
сълзи не ще откриеш, вече не.
Да плачеш под  дъжда отдавна
е банално и изтъркано клише.
Навън вали. Не спира да вали.
Разкаля ми душата този дъжд.
Дано вали по-дълго, да измие
натрупаните спомени за теб,
калта от миналите грешки
и тинята на хиляди лъжи.
Тогава ще започна отначало -
ще съм на чисто,
както в първия си миг.
Ще си простя за всичко непростимo,
ще си потърся старите мечти.
И няма да се плаша от валящи
спомени. Какво пък... нека да вали!