С каква унила равносметка

изниква времето пред нас:

неуморимо дълга гледка

и погребален глас!

Предупредителна жилетка

нахлузва вятърът тогаз

и сред поляните се метка

и бие всеки храст.

А есента му е съседка,

трепти в монашески екстаз,

редува плетка подир плетка

с маниакална страст

за бъдещата си наметка;

и неуморно – час по час

напомня дните на кокетка

и дните на прехлас.

Сега е безполезна тетка

и сред мъгливия контраст

стои край сивата решетка

в небе – иконостас

с една неоспорима вметка,

в която ти, в която аз,

ще бъдем уловени в клетка

за бъдещия мраз.