С каква унила равносметка
изниква времето пред нас:
неуморимо дълга гледка
и погребален глас!
Предупредителна жилетка
нахлузва вятърът тогаз
и сред поляните се метка
и бие всеки храст.
А есента му е съседка,
трепти в монашески екстаз,
редува плетка подир плетка
с маниакална страст
за бъдещата си наметка;
и неуморно – час по час
напомня дните на кокетка
и дните на прехлас.
Сега е безполезна тетка
и сред мъгливия контраст
стои край сивата решетка
в небе – иконостас
с една неоспорима вметка,
в която ти, в която аз,
ще бъдем уловени в клетка
за бъдещия мраз.
© Димитър Вучев Всички права запазени