Ти си нож, който не излиза от сърцето,
дори и да се взирам в всичките звезди на небето,
нужната ми светлина не ще намеря,
за да мога пак спокойно да живея.
Мислите ми пак държиш в ръце,
а толкова си невъзможен да те имам,
на такова изпитание как ще издържи това сърце
и отново счупеното парче по парче събирам.
Не мога да живея в този ад,
а очите ти ме гледат като непознат,
от тази болка ме пронизва хлад,
и изгарям пак от аромата ти познат.
Дали ще види някой във нощта сълзите,
дали ще разбереш за любовта ми,
пропиля ми тъй безмилостно мечтите,
а единствено за теб тече кръвта ми.
© Красимира Гущерова Todos los derechos reservados
Силен стих! Тъжен, но силен!