Не спираше вечер да мисли за него.
Додея ѝ тежко от мисли безброй!
Разголи душата с набъбнало его
и хвърли в тъмата добрия покой.
Остана от белия спомен усмивка,
която небето загрято стопи.
Всемирът на тази красива щастливка
разцъфна в ръцете на мъж от гори,
пътувал към нея хиляда години,
хиляда години, хиляда лета,
в които спонтанно решил да премине
по пътя към своята нежна жена.
Тогава смирените птици са пели
с уплаха в душите след лудия лов.
Ехтели лирично магичните трели
и бдели над тази прекрасна любов!
Видели по своята дълга пътека
зелените двама море от тъга.
Вървели. Не всичко сияело леко.
Повели смирено по пътя деца,
лишени от близка и топла опора,
сломени от битова тежест – пари,
в тълпата от много пътуващи хора,
в тъгата на всички тревожни очи,
в семейната участ на дядо и баба,
в родилните мъки на целия свят,
в борбата, която се води за хляба,
в мечтата, че имаше ласка за брат.
Приели, че всичко накрая умира,
зелените двама превили снаги.
Отново децата от път се прибират
за светла милувка и думи добри,
но в тихата вечер я нямаше мама
и нямаше татко в суровия свят.
Героите двама в лиричната драма
сега под земята завинаги спят.
© Димитър Драганов Todos los derechos reservados