Нощта отново се надвесва смръщено.

Пак тропа по прозореца да ù отворя бързо.

Дори и тя не знае, че е  вътре вече

и иска да се вмъкне в стаята, да не измръзне.

Горката, даже не е забелязала -

след себе си тя носи неприятен хлад.

Но тя не знае, никой никога не ù е казал,

че този студ принадлежи на нейния далечен свят.

И ето я - отново пред вратата ми.

Стои измръзнала и чака мен.

А аз отдавна съм отвън със нея.

И моля се да бъде светъл ден.

И ето, че нощта си тръгва.

Нахлува във очите дневна светлина.

И всичко е отново тъй болезнено...

По-скоро искам да е тъмнина!

Разбираш ли въобще какво ти казвам?

Нощта е тук, след нея пак е ден.

Аз все съм тук, не мърдам от леглото си.

Къде си ти, не знам,  но си без мен...