Нощта отново се надвесва смръщено.
Пак тропа по прозореца да ù отворя бързо.
Дори и тя не знае, че е вътре вече
и иска да се вмъкне в стаята, да не измръзне.
Горката, даже не е забелязала -
след себе си тя носи неприятен хлад.
Но тя не знае, никой никога не ù е казал,
че този студ принадлежи на нейния далечен свят.
И ето я - отново пред вратата ми.
Стои измръзнала и чака мен.
А аз отдавна съм отвън със нея.
И моля се да бъде светъл ден.
И ето, че нощта си тръгва.
Нахлува във очите дневна светлина.
И всичко е отново тъй болезнено...
По-скоро искам да е тъмнина!
Разбираш ли въобще какво ти казвам?
Нощта е тук, след нея пак е ден.
Аз все съм тук, не мърдам от леглото си.
Къде си ти, не знам, но си без мен...
© Елица Златанова Всички права запазени