Понякога седя и просто слушам.

И сещам се за времето преди много луни.

Събирам всичко в моето дълбоко.

И само крясъкът на гларус ме завръща пак на кея зеленясал.

Дали е имало море без чайки, и без гларуси преди?

Тогава става ми крилато. Ръцете си не вдигам, да не литна.

А думите прибързано напират да кажат своята вечна молитва.

Понякога седя и слушам как простичко шепти вълна.

Как разговаря тихо.

Самотен гларус разперил крила, ме причестява, като в стар ритуал.

И ставам пак безкрайно вярващ, като дете на плажа, като в моята първа любов.

Като грях без греховност.

Като в някакъв стар рокендрол.

В мрежите изплетени от времето преди много лета.

В рибарското утро на моята вечно пияна нощ.

Бавно пак във мен се влива тая стара сила, незапомнено красива.

Някога наречена любов.

Някога, някога - преди много лета. Сякаш бе вчера.

Във началото на всички моменти.

В оплетена мрежа от страст за живот, за безкрайни лета, и солени тела като риби.

Някъде загубен в синевата, като лодка във безкраен океан.

Някъде в очите на едно усмихнато босо момче.

Нося се по вятъра. Дали човек ли съм, или птица- аз не знам. Но чувствам - вятъра ме носи.

Кръжа по вятъра и грача безумно с първия вик на света.

Някъде,някога, преди много лета

Някога бях птица - летях, просто бях, и го знаех.