Понякога седя и просто слушам.
И сещам се за времето преди много луни.
Събирам всичко в моето дълбоко.
И само крясъкът на гларус ме завръща пак на кея зеленясал.
Дали е имало море без чайки, и без гларуси преди?
Тогава става ми крилато. Ръцете си не вдигам, да не литна.
А думите прибързано напират да кажат своята вечна молитва.
Понякога седя и слушам как простичко шепти вълна.
Как разговаря тихо.
Самотен гларус разперил крила, ме причестява, като в стар ритуал.
И ставам пак безкрайно вярващ, като дете на плажа, като в моята първа любов.
Като грях без греховност. ...