Затегнатия възел, който пръстчетата
карат да стане лек като перце,
счупеното зъбче, фалшивото злато,
колебливата усмивка, която грейва от далеч;
И колкото понякога да ни е трудно,
обичаме нещата, затова че просто са.
Излизат в нова форма вечно,
прикриват своите белези и срамоти,
предават се пред плама, който се задържа,
все някак – невъзпиран от съмнения и страхове.
Така се свиква със обичаните ни неща,
стегнатия възел, който тънки пръстчета
превръщат във перца.
© Георги Тодоров Todos los derechos reservados