Сред хората съм. Внимателно ги разминавам,

без да поглеждам към техните лица.

Очите ми към друго приковани са.

Аз сянката им търся в техните крака.

Безшумно следва ги. Разраства се или намалява.

Безизразна е - нито радост, ни тъга във нея си личи.

И питам се, защо ли тъмнината толкова ни ужасява,

щом винаги до нас върви?

Единни с нея сме и колкото и слънцето да ни огрява,

тя не изчезва, а само големината и мястото мени.

Когато движим се, танцувайки се полюлява,

а спрем ли се под слънчевия диск, в нозете ни стои.

А мракът щом настъпи? Какво ли с нея става?

Дали се слива с нас? От това ли ни боли?

И черното способно ли е белоснежност да създава,

ако не го отхвърлим, а приемем като другар любим?

Усмихвам се на себе си и погледа премествам,

да видя свойта как преплита се със другите без страх.

Отминавам, а мойто "тъмно аз" върви до мене, вярно следва ме...

Един ден ще бъде всичко само прах.