Сред хората съм. Внимателно ги разминавам,
без да поглеждам към техните лица.
Очите ми към друго приковани са.
Аз сянката им търся в техните крака.
Безшумно следва ги. Разраства се или намалява.
Безизразна е - нито радост, ни тъга във нея си личи.
И питам се, защо ли тъмнината толкова ни ужасява,
щом винаги до нас върви?
Единни с нея сме и колкото и слънцето да ни огрява,
тя не изчезва, а само големината и мястото мени.
Когато движим се, танцувайки се полюлява,
а спрем ли се под слънчевия диск, в нозете ни стои.
А мракът щом настъпи? Какво ли с нея става?
Дали се слива с нас? От това ли ни боли?
И черното способно ли е белоснежност да създава,
ако не го отхвърлим, а приемем като другар любим?
Усмихвам се на себе си и погледа премествам,
да видя свойта как преплита се със другите без страх.
Отминавам, а мойто "тъмно аз" върви до мене, вярно следва ме...
Един ден ще бъде всичко само прах.
© Някъде в морето Всички права запазени