Огънят гореше силно, през него аз те виждах,

усмихваше се там, близо и далеч от мен.

През онези пламъци горещи в мен се стопли всичко,

защото там стоеше любимият човек.

Дървета в огъня горяха,

гореше в този момент и моето сърце,

затова, че в този миг успява

друга до теб да се допре.

Очите ми изгаряха от огъня навънка,

замръзвах външно, вътрешно се задушавах от любов,

любов, която срещу мен застана –

пред огъня - сега,

 в живота – преди време.

Обещавах многократно,

изгубих, нищо не спечелих,

губя още, докога не зная,

може би до края

или малко преди него.

Огънят гореше силно, през него аз те виждах,

усмихваше се там, близо и далеч от мен.

В очите ми горяха пламъчета нежност,

топлината все нарастваше в сърцето.

Огъня поглеждах, а през него теб,

де да те харесвах, не обичах,

де да можех да съм друга.

Бих,

но силно влюбих се в теб и помня

колко много рани и проблеми причиних.

Огънят гореше, а „Сигнал” със свойта песен се намеси -

„Да те жадувам аз, да те жадувам,

а ти вси повече да се отдалечаваш.”

И аз все повече ще съм виновна,

че очите минаваха през огъня и спираха в теб,

че нямаха преграда чувствата,

че всичко връщаше се, когато гоних го далеч.

Може би не съм искала да го изгоня безвъзвратно

от дъното на своята душа.

Но кой влюбен желае го напълно,

когато огънят гори така!?

И две последни клонки изгорели са

в огъня късно през нощта.

Но аз веч заспала съм,

а в съня ми  огънят не спря.

... един миг от студентски живот.

На Николай.