Слънцето в очите ми гледа
и оцветява моите коси.
Косите свои да разлея,
щом слънцето ме проследи.
Каква ли е тази гора,
преплетена от хиляди нрави?
Единствено себе си да спася,
а другите да са тихите рани.
Да летя безгласно като облак,
да плача,смея и тъжа.
Мисията ми да е уплах,
който в ръцете си държа.
Дъждът да не е само по лицето ми,
а и да гали листата.
Пясъкът да не ни гори,
щом притиснат е в сърцата!
© Yoana Yordanova Todos los derechos reservados