1 may 2019, 23:50

Още 

  Poesía
586 1 1

Още

 

Ти, който гледаш към тавана,
към мълчаливата му белота,
нещо скътано у теб дали остана,
неказано, несвързано, непреживяно:
от миналото, болката, страха,
от ежедневната ти, лична суета?

 

Отвънка вятър въпросителен
люлее клони и свисти в листа.
С предураганни и внезапни пориви,
се блъска трескаво
в прозорци, сгради и тела.

 

Защо така е тихо в тази стая,
защо единствено отвън се чува ехо?
Къде са бурните стихии прежни,
които тук не бяха рядкост,
къде са думите човешки,
с които бранех се и се надявах?

 

Не разбирам,
как попаднах
в тази
безсловестност?

 

Ти, който питаш някъде зад мен,
нима не виждаш, че и аз не знам?!
Напълно ново е за мен това усещане,
в което звук и образ няма и съм ням.
Прилича ми на място празно, но не е.
Навсякъде е плътно бяло,
непробиваемо и неделимо.

 

Безформен край или начало?

 

Да беше мрак, представял бих си,
картини най-различни.
Да беше празно, тръгнал бих в посока
произволна.
Да, тихо е,
но не защото някой тук почива,
а защото няма място,
в което звуците
да се придвижват,
удрят,
отразяват.

 

Тук даже няма и страдание,
но питам се дали живот тече?
Нима съм вече излекуван,
напълно, безвъзвратно?
Но защо не различавам нищо,
защо не чувствам?

 

Защо
          не чувствам?

 

Едничка мисъл само ми прошепва,
че може би това е истинската безразличност,
която нито иска, нито дава.
А може би
това е свободата,
в която само ти единствено решаваш,
какво, защо и докога?

 

Едничка мисъл, но каква награда,
пролука малка,
микроскопична радост,
знак най-сигурен,
че още тук съм,
още
        съществувам.

 

© Иван Бърдаров 2019. Всички права запазени.

© Иван Бърдаров Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??