Пътника забрави за своя път,
реката излезе от коритото си свято...
Птиците отлетяха сами - ятото го нямаше.
Очите не виждаха, въпреки че гледаха...
Истината беше заровена дълбоко...
дълбоко в спомена,
а той - отровен от очакаване.
Стариците ги нямаше по улиците.
Децата пораснаха за секунди...
Хората? Хората не говореха.
Хората ги нямаше...
Сега е ерата на вълците.
И кротко аз стоях -
взирах се във водопада от светлини,
където моите очи не виждаха нищо,
освен блясъка на самотата...
Но още има луни
и слънца зад всяка тъма,
но още има сълзи,
които могат да родят красота.
И птиците някой ден ще се съберат
и няма да бягат от студа.
А Югът ще е навсякъде -
там, където е звукът на смеха...
© Людмила Стоянова Todos los derechos reservados