Във късната прегръдка на луната,
събудих своята вина,
накъсах снимките с усмивка,
поканих бледата тъга.
Говоря ли метафорично?
Ще ти се изясня...
Когато търсиш нещо лично,
измий от погледа срама!
Ръцете още са ти мръсни,
от предния убит от тях.
А думите ми са лирични,
но са поръсени със прах...
Избрах си да говоря малко,
научих се да си мълча.
Разкъсаното еднократно...
след тебе други го лепят.
И знаеш ли кое е странно,
че някак още ме е яд...
От "може би" до "безвъзвратно"
безброй теории валят.
И ставаш мнителен, приглъхнал,
разбиваш всеки глупав вик,
присядаш на ръба на нищо
и искаш само пепелник...
И не защото ти се пуши,
разбираш се добре с прахта,
със пепел - мислите ти "чисти" -
от бяли стават на петна...
И сивкав пушек те обгръща,
дъхът се мъчи като роб...
А кръста свива се до болка,
стърчащ над пресния ти гроб...
© Йордан Ботев Todos los derechos reservados