Времето спря, а никого не чака...

Като в апатия, без чувства и намерения,

статично, до мен, не отминава

и не отброява секундите часовника.

Сега, преди и после е сега

и живея в един момент, от много измерения,

като непознат, който никой не познава,

но бавно опознава вината и виновника.

Стоически, с търпението на планета

съществувам, в моето мъничко нищо,

където аз съм сакралното нещо,

единствено и само за никого...

Като вибрация без звук и честота,

споделена с ехото излишно,

в гробна тишина скитаща зловещо,

като сляпа,

издирвайки някого...

Без начало и без край,

лишен от алфа и омега,

заточен в изгнание, някъде в подсъзнанието,

като бездомник-бос, с дрипите по кофите.

Всеки миг е ад, и няма рай...

Това, което ме е пратило, сега ме гледа

как в агония плащам с част от себе си,

за мъдроста, смирението и знанието,

все още с оковите, все още с катинарите...