Душата ми застлана е поляна
с листа от злато, накапали безчет.
Облечена във есенна премяна,
вървя наперено по моя път напред.
Вървя, не спирам и пътят няма да е лесен,
знам, но с теб ли съм, без значение е това.
Явно е магия тук замесена,
есента навред разнесе таз мълва.
Не есента не стопля моето сърце – тя обгръща го в студенина..
Пронизва ме студ, побиват ме тръпки, сякаш увива се по мен змия.
Треперещо, сърцето ми държиш в ръце – даваш му цялата си топлина.
Отрова пускам и да знаеш – с отрова от любов аз теб ще упоя.
Макар понякога един на друг да се нервираме
и да превръщаме тишината в наказание,
аз знам, че ние един за друг умираме
и заедно ще сме до последното дихание.
© Христина Кузмич Todos los derechos reservados