Душата ми застлана е поляна

с листа от злато,  накапали  безчет.

Облечена във есенна премяна,

вървя наперено по моя път напред.

Вървя, не спирам и пътят няма да е лесен,

знам, но с теб ли съм, без значение е това.

Явно е магия тук замесена,

есента навред разнесе таз мълва.

Не есента не стопля моето сърце – тя обгръща го в  студенина..

Пронизва ме студ, побиват ме тръпки, сякаш увива се по мен змия.

Треперещо, сърцето ми държиш в ръце – даваш му цялата си топлина.

Отрова пускам и да знаеш – с отрова от любов  аз теб ще упоя.

Макар понякога един на друг да се нервираме

и да превръщаме тишината в наказание,

аз знам, че ние един за друг  умираме

и заедно ще сме до последното дихание.