ОТВЪД ОЧИТЕ
Създадох малко кътче в себе си и там те съхраних,
за да си с мен, когато всичко друго губи смисъла си.
Лутах се. Сред грешниците, (отчайващо изгубена)
и търсех себе си – най-прегрешилата от всички тях.
Играех ролята си на безчувствена.
Да призная слабостта си – никога.
Сляпо гледах във очите ти
и се преструвах, че не търся теб във другите.
Отвличах те за миг в света си.
Обичах те за миг и те забравях... пак за миг.
Оглеждах се в очите ти, възкръсвах и побягвах,
привлечена от свят на безчувствие и неприличие (наричам го живота си).
Не отричам - вричах се във други - студени, празни и безмилостни.
Приковавах се в окови – мислите ми.
И не виждах нищо друго във очите им –
жестокост, сила, безразличие.
Ала сърцето врече се във тебе.
Онзи, който дори не ме целуваше (от свян или от страх)
и само със очи (по-истински от думи) ми казваше, че ме обича.
Дори да не признавам, отвъд очите ми прозира,
че в несъвършения ми свят си всичко...
... търсено, копняно и обичано.
Неизживени слабости предишни.
Отричам да съм същата, но не съм и друга...