По-приказна от пясъчни замъци,

 с душа по-тъжна от зимно небе,

 тя пази ревниво старите рани:

 под кожата бяла крие се въглен-сърце.

Едно болно дете шъпне молитва в краката ù,

 а тя ръси в косите му късчета черно море.
Проклинайки изгрева, полива тъгата си,
отпивайки алени пръски от тънкото детско вратле.

По-фина от восъчна фигура,
с душа по-ненужна от зимното слънце,
тя бяга неспирно от свойта тризъба съдба.
Под белия мрамор рони се въглен-сърце.

Издъхващо малко създание рови се в кухата гръд,
намира все кръпки в душата ù
и нищо не вижда отвъд.