Пластмасова агония

24 feb 2017, 9:46

Poesía » Verso libre

552 0 0

Любимата ми химикалка

е до болка влюбена

в дневника ми.

Иска само да пиша,

за да бъде близо до него.

С всяко изминало писание

мастилото ѝ намалява,

но продължава

да се разлива по страниците му.

Главата ме цепи.

Изтощена съм физически и психически,

като за стотина.

Но, ето ме: пиша в дневника си.

Убивайки химикалката,

я карам да се чувства все по-влюбена

и все по-жива.

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.