"ХОРА МНОГО, ЧОВЕЦИ МАЛКО"
Гневът отвътре разяжда сетивата,
във вените реки от лава се разтича,
нали сме всичките сестри и братя,
а ъгловият камък явява се комата?
И с кървави сълзи торим земята.
преди да разцъфтят... и мрат цветята,
и вместо китки вием гробищни венци,
в земята родната живеем чужденци.
Кога изгубихме лулата на мира?
Къде погребахме в човека вярата?
Как да продължим напред да вървим,
щом и без чиста съвест можем да заспим?
© П Антонова Todos los derechos reservados