Не завиждам на тези, който пишат
за любов, красота и облаци бели...
Но се чудя, защо толкова слепи ставаме,
че не виждаме накъде върви Света.
Тъжно, комично... трагично.
Сълзи, траур, бълвоч... горчи!
Лъжите са истина, а врагът – Аз.
Затуй, че говоря не с мисли, а с глас.
Светът объркан виновно мълчи...
Но не виновен е той за нашите беди.
Вярваме !? На думи без покритие, защо?
По-лесно е да се скрием под продажно крило.