По „Обличам нощната си дреха” от Андромаха

„

Обличам нощната си дреха
от най-смълчана тъмнина
с втъкани нишки горест без утеха
и шлейф от влюбена луна.

По кожата ми лазят звездни сенки -
студени като пръсти на мъртвец,
потръпват тъжни струни,
раздвижени от нощен, заблуден ветрец.

Очи се търсят без да се намират,
угаснали в пожара на страстта,
от обич сляпа вече не съзират
оазисите в пустошта.”

Една девойка с име свято

мечтаеше да е кралица

и с нозете си да стъпва

по крале и мъдреци. 

Тя не е личност фатална,

а само от особена порода. 

Търсеше обич, безкрайна

като небето, но не от бога.

Ала тя е болка и боязън,

мечти и кокетни преструвки,

очи, излъчващи съблазън,

и тела, зовящи към милувки...

Лампите нощем заспиват

над пазар, полегнал по „Графа”.

В подновена кръчма разбиват

мутри в главите гарафи.

По пустите улици броди

сянка на излишен човек.

Търсеше по света обич,

но към нея не продават билет.

Името му бе „господин Никой”,

и затова слънцето го наказа.

Душата му отдавна е изтляла

от отровната любовна проказа. 

Продължава в мрака неговият ден,

без той да скърби за това.

В незнаен час бил е роден

и по същия начин ще напусне света.

Някому завещават картини

със странен надпис на гърба:

„”Обич” на обич с обич

каквото и да означава това!”