По „Последната секунда“  

от Андромаха (Белла)

Тихо е. Много е тихо.
Даже вятърът се е смълчал.
Няма вече какво да се пита,
всеки отговор е закъснял.

И е тъмно. Много е тъмно.
Сякаш Господ е склопил очи,
сякаш никога няма да съмне.
Сякаш всичко на косъм виси.

И е душно. Ужасно задушно е.
От бездушие вече боли.
Мракът ражда поредно безумие,
а небето мълчи ли, мълчи.

Знам, молитвата вече е чута.
Затишие. Последен шанс.
Земята продължава да се лута...
последната секунда е в каданс.

Най-остро болката усещаш,

ако живееш в стъклена килия.

Света ти скришом наблюдаваш

през клоните на дворната пиния.

Когато се роди я посадиха

за твоя сянка и закрила,

по нея славеи да кацат

и те тешат с песните си мили.

Но детството безгрижно отлетя

и се посипаха удари жестоки.

За човешки мърши проумя,

че красивата жена е трън в окото...