По „Последната секунда“
от Андромаха (Белла)
Тихо е. Много е тихо.
Даже вятърът се е смълчал.
Няма вече какво да се пита,
всеки отговор е закъснял.
И е тъмно. Много е тъмно.
Сякаш Господ е склопил очи,
сякаш никога няма да съмне.
Сякаш всичко на косъм виси.
И е душно. Ужасно задушно е.
От бездушие вече боли.
Мракът ражда поредно безумие,
а небето мълчи ли, мълчи.
Знам, молитвата вече е чута.
Затишие. Последен шанс.
Земята продължава да се лута...
последната секунда е в каданс.
Най-остро болката усещаш,
ако живееш в стъклена килия.
Света ти скришом наблюдаваш
през клоните на дворната пиния.
Когато се роди я посадиха
за твоя сянка и закрила,
по нея славеи да кацат
и те тешат с песните си мили.
Но детството безгрижно отлетя
и се посипаха удари жестоки.
За човешки мърши проумя,
че красивата жена е трън в окото...
© Вили Тодоров Всички права запазени