Смрачѝ се, смрачѝ, а над моята стряха,
ни повей усещам, ни пиле прехвърча.
Излизам смутена, гола и плаха -
нощта се надвесва над мен вездесъща.
Аз, малкото цвете, самотното птиче,
безсилна пред всички недра на простора -
мен кой ще ме помни, и кой ще обича,
освен този образ в добрата икона?
Човек ли ще дойде, душа ли ще носи?
Малцина четяха ме с поглед дълбоко.
И аз на небето задавам въпроси,
а то - мълчаливо. И все по-високо. ...