Той: Почти на край света

към залеза на вечността...

Аз: ... аз те обичах.

Покорена, сластна, но така сама

държа венчило, над което плача и се вричам.

Той: Но ти оставаш все така безмълвен

навел глава, лъжата за да скриеш.

Аз: С глас тъй тих, но остър като жупел,

ти кръвта в прашинка триеш.

Той: Греха си искаш да изкупиш,

но няма как...

... не се забравя лесно!

Аз: Ти нали си бизнесмен? Искаш дори и мен да купиш!

Ала търсиш си и ресто!

Той: Защо ли влюбих се във теб?

Абсурден е понякога животът...

Аз: Толкова скромен, ала неоткрит поет...

исках те, ала и исках да помогна!

Той: Кога ли ще премина аз през този плет

като стена пред твоята душа?

Но нямам сили, за да смогна -

- опитай се да купиш друга и да й помогнеш!

Аз: Но, не! ... Аз чаках с вдигната глава...

Ах, как искаш още веднъж да вкуся тези устни!

Ох, как исках пак да пресуша

водопади, ветрове и суши!

ТОй: Попитах те, обичаш ли ме? Тишина...

От камъка какво ли друго да очакваш...

Но камъкът, дори от слънчевия лъч

се стопля, блика и раздава.

Аз: Покрита с камък, ала чудо - светлина!

Не, недей да се предаваш!

Обещавам... ще изгрее още ручей светлина!

Не, недей да ме оставяш!

Той: Почти на края на света

аз дочаках любовта...

Аз: Сред морето в тъмнина

се научих да не се предавам!

/Написано от мен и моят добър приятел Иван