Под хартията, грееща в рани,
плодовете на чуждо дърво
се превръщат във чар, вещество,
неподвластно на тъмни лиани,
ни на тръпнещи в гняв океани,
о, ламтящо сърца същество!
С упоено от глад сетиво
ти ги дават горящите длани...
Приеми ги, туптящите кестени,
над които се панделка вие
и пазѝ я след гроба от мед,
та, когато се сринат разместени ...