ПОЕТЪТ Е ВСЕЛЕНСКИ ПАРАХОД
Животът ми като че ли лети на ски.
А дните пъплят – танкови армади.
Така навярно бавните реки
превръщат се в несвестни водопади.
Така се срутва камък в сипей сив.
Потегля глетчер, срива се цунами.
Ще бъда стих, написан със курсив
в небето – и в учебните програми.
И аз ще се стоваря в пропастта.
Кой е прескочил сетните си бездни?
Преди да си отида от света,
ще ви оставя песните си звездни.
Когато тръгна в своя дълъг път,
ще съм една вихрулка в снеговея.
И ако песен ви слети отвъд,
ще е от мен – дори и там ще пея.
Ще остря с ножа пачите пера
на мъдреци, поети, философи.
Един щастливец – тъй ще си умра –
заключеник във шепа тихи строфи.
Покорен роб на тежкия си ямб
и лекокрила птица из дактила,
аз своята съдба добре я знам –
Бог няма да ми стелне пух и свила.
Поезия – присъда до живот.
И в океан – от пъкъла до Рая,
поетът е вселенски параход,
за който аз пристанище не зная.
© Валери Станков Todos los derechos reservados
на мъдреци, поети, философи.
Един щастливец – тъй ще си умра –
заключеник във шепа тихи строфи.
Покорен роб на тежкия си ямб
и лекокрила птица из дактила,
аз своята съдба добре я знам –
Бог няма да ми стелне пух и свила.
Няма такава поезия!