ПОЕТЪТ Е ВСЕЛЕНСКИ ПАРАХОД

Животът ми като че ли лети на ски.

А дните пъплят – танкови армади.

Така навярно бавните реки

превръщат се в несвестни водопади.

Така се срутва камък в сипей сив.

Потегля глетчер, срива се цунами.

Ще бъда стих, написан със курсив

в небето – и в учебните програми.

И аз ще се стоваря в пропастта.

Кой е прескочил сетните си бездни?

Преди да си отида от света,

ще ви оставя песните си звездни.

Когато тръгна в своя дълъг път,

ще съм една вихрулка в снеговея.

И ако песен ви слети отвъд,

ще е от мен – дори и там ще пея.

Ще остря с ножа пачите пера

на мъдреци, поети, философи.

Един щастливец – тъй ще си умра –

заключеник във шепа тихи строфи.

Покорен роб на тежкия си ямб

и лекокрила птица из дактила,

аз своята съдба добре я знам –

Бог няма да ми стелне пух и свила.

Поезия – присъда до живот.

И в океан – от пъкъла до Рая,

поетът е вселенски параход,

за който аз пристанище не зная.