Едва когато слънцето се скрива
и залезът небето изоставя,
очите от тъгата си измивам,
и тръгвам бавно, а къде – не зная.

Вървя с походка на жена, 
и търсеща, а може би открила,
от огъня последната искра
и в теб – последната ми сила.

Привиждат ми се сенки в тъмнината
на птици, покосени от тъга.
Летят наблизо до земята,
сломени от несбъдната мечта.

Нощта приспива в мене гордостта, 
като любяща майка челото целува.
Следи оставя само мисълта, 
че времето умее да лекува.

Обречена сред бездна от тъма, 
лицето си закривам с мокри длани,
и моля се единствено в дъжда,
за теб, за мен - за любовта ни.

Мечтите се разбиват в тъмнината.
Танцувам с хилядите падащи частици 
и чувам крясъка, пронизващ небесата,

на болни ала жадни за живота птици.

Крилете им, сразени от куршума,
за следващия полет си мечтаят,
Не пеят, а и няма кой да слуша,
присъдата си чакат да узнаят.

А утрото полека се задава,
молитвата ми е към своя край.
Ще помня винаги мечтата
за земния несбъднат рай.

За допира на устни от коприна,
очакван дълго и така желан.
Любов, като нестихваща лавина,
разказана във стар роман.

И ето, че изчезва тъмнината!
Секундите са сякаш спрели..
Сълзите са невидими в мъглата,
а птиците, птиците са отлетели...