Не си ме питал сън дали дохожда,

завива ли ме сянка на череша,

със нощница ли съм, или съм гола,

когато огънче от свещ ме гледа.

Не си изпращал тъжна улулица

да пее на прозореца ми нощем.

Не си дохождал вече от години

ръцете си отново да докоснем.

И в тъмното, далече от кахъри

живота си за кратко да напуснем,

разделяни, осъждани... от хора,

пред Господа - и с грях ще се прекръстим.

Като деца, избягали от вкъщи,

на тайното си място ще сме скрити.

Не си ме питал помня ли светулките,

когато русата коса ми сплита.

Където цъфна грозд във резеда

и подарих ти първата Зорница.

Попитай ме, попитай ме сега!

Заспивам ли откакто си отиде?