Аз съм замръзналото поле,

аз съм нощта, под която

съня ти във старо котле,

сътворява новото лято.

Аз ще те чакам навън,

ще дишам в твоя прозорец,

заслушай се в тихия звън,

идващ нейде високо отгоре.

И тогава стани, отвори ми,

нека с лъчи ни плисне зората,

а ти прошепни моето име,

в нега потопи ми душата

и завинаги угаси ме…

Но не, нека мрака засвети,

унесен под пеещите ти пръсти

и авлигите нека се върнат

в сърцето ти, сякаш не е умирало...

хиляди пъти.

Когато дори слънцето си тръгне от теб,

угнетено и прашно,

ти си оставаш единственото висящо небе,

което се крепи само на моите устни.