Превърнах се в кошмара на всеки девиантен индивид,

да съществувам вместо да живея,

да работя вместо да лудея,

да се оплаквам вместо да копнея -

ах,как намразих този гнусен паразит !

Сякаш всеки ден присъствам на погребение душевно,

в което всичко детско,може би вълшебно,

всичко наивно,оптимистично и потребно,

умира,мъртво е,в бездната безжизнено лежи,

а съзнанието ми втренчено е в него,

с уморени,празни и безизразни очи.

А виновник за това е надеждата - 

 тази кучка подла и самодоволна,

с усмивка хитра,лъжовна и подмолна,

с осанка на обичлива майка непреклонна,

умееща луди,болни и умиращи да убеждава,

че страданието и мъката си заслужават,

че куража и сляпата вяра неимоверно се възнаграждават.

И моя милост,видиш ли - повярва,

на тази проклета усойница коварна,

че животът ми ще бъде меко казано необикновен,

че ще имам хуморът на шоумен,

ресурсите на виден,знатен бизнесмен,

харизмата на прелъстителен и страстен джентълмен…

Явно през цялото време съм умишлено грешал,

надявайки се,че всичко няма да завърши с провал,

със съжаление,болка,вина и сълзи,

или пък с носталгия за отминалите дни.

Явно е време да приема реалността,

че съм просто едно бледо отражение на посредствеността…