Поетите са многоцветно птиче ято,
дори чупливи да им са крилата,
в есен, зима, пролет, лято,
рисуват със сърцето красотата.
Танцуват в ритъм с бялата мечта,
неподвластни са на черна суета,
от тъгата радост сътворяват,
на търг истината не продават.
Будители на неродено начало,
те ярко слънце са в облак огряло,
без тях денят е бос и безличен,
звънлив цвят са в небето закичен.
Поетите са звукът на светлината,
роден от цветовете на дъгата,
камбанен изгрев запял в крилата,
земен олтар на ревера в сърцата.
Недосънували мечтата си за морето,
проиграли успеха лесен на лотария,
дори и със рани от упор в лицето,
непобедими са поетите на България.
Пътеките им земни са стръмни и кървят,
но загърбили лесното в лъскава поза,
в юмрук присвили дланите си те вървят,
ликува вярата им в безгранична доза.
Издигнали нетленното за свой кумир,
безумно влюбени в небесния простор,
раздават щедро те красивото безспир
и ненавиждат силно пошлия коптор.
В погледа им ведър обичта гори,
обречени на бъдното да са предвестници,
от векове наред все някой ги кори,
че си играят с огъня,че са несретници.
А всъщност те са въглен вечно жив,
призван да тлее ярко, неизменно,
в огнището на огън вечен и красив,
България наречен,име свято и нетленно.
Поетите са извор кристално бял,
в бури тъмни и зими ледени оцелял,
водата животворна, който му отпие,
горчивото в сърцето ще отмие,
отново светло слънце ще заблести,
под камък облакът зъл ще заспи.
Поетите са извор вълшебен,непобедим,
и в дни на суша дръзко оцелял,
винаги, през пролет, лято, есен и зима,
бистра изворна вода за всеки има,
дори да хвърлят в него черна кал,
след време пак потича чист и бял.