Спомних си онзи Осми декември

преди много години.

Бяхме студенти тогава.

Бяхме щастливи.

Толкова много сняг -

направо откъснати в планината.

От белотата нищо не виждахме.

Бяхме с наши познати –

все като нас млади

и в някого влюбени,

и като нас в чуждата хижа

под Снежанка изгубени.

Ние, жените, приготвяхме обеда

и вечерята.

А пък дърва за камината

носеха кавалерите.

Ала каква ти камина –

горе в стаите беше тъй ледено,

че водата на ледена буца

превръщаше се в легените.

И със това оправдание,

гушкахме се двамина.

Колко пъти се любихме, помниш ли!

Как не изстинахме!

Хич не ни се излизаше,

даже когато с китарата

(помниш Ванчо, нали?),

със Висоцки припяваше.

Помниш Лили и Евето –

бяха с техни приятели.

Ами Боби и Каменчо

как напразно се мъчеха
да подкарат колата ни?

Бяхме на сто километра
откъснати от шосето.

Днес своя Осми Декември
празнува детето ни.