Във някакви върховни мигове,
когато предусещам удоволствие,
(почти, като завършека на стих)
е мисълта, че нежно те докосвам...
Но някак си ръцете ми са тъжни.
Не могат все по памет да прегръщат.
Напомнят ми молитвите за дъжд,
като сълзѝ в опожарена вече, къща...
А искам, даже Бог ми е свидетел,
да бръкна надълбоко във душата си,
с надежда, че едва ли съм проклет,
а просто не изхвърлих самотата...
И нищо, че не ти се позволявам.
(По навик е. Играя във защита.)
Любов за два живота бих ти давал,
но имам още рани незашити.
Разбира се, че времето лекува
и скоро ще се случи най-прекрасното!
Веднъж и аз добро да пророкувам,
макар и, очева́дно - ти си щастие!
©тихопат
Данаил Антонов
08.10.2023
© Данаил Антонов Todos los derechos reservados