Във някакви върховни мигове,

когато предусещам удоволствие,

(почти, като завършека на стих)

е мисълта, че нежно те докосвам...

Но някак си ръцете ми са тъжни.

Не могат все по памет да прегръщат.

Напомнят ми молитвите за дъжд,

като сълзѝ в опожарена вече, къща...

А искам, даже Бог ми е свидетел,

да бръкна надълбоко във душата си,

с надежда, че едва ли съм проклет,

а просто не изхвърлих самотата...

И нищо, че не ти се позволявам. 

(По навик е. Играя във защита.) 

Любов за два живота бих ти давал,

но имам още рани незашити. 

Разбира се, че времето лекува 

и скоро ще се случи най-прекрасното! 

Веднъж и аз добро да пророкувам, 

макар и, очева́дно - ти си щастие! 

©тихопат

Данаил Антонов 

08.10.2023