/посветено на верния ми приятел/
Вече няма причина навън да вали.
Обещаваше въздухът на дъжд да ухае.
Вдишах - с него да изпълня гърди...
застоелият дъх на топлина ме замая.
Не намираш сили и ти за сълзи.
Много плакахме с теб, дали изхабихме
наш`та дарба до дъжд да боли...
или с тъгата някак се примирихме.
И притихнахме – първо аз, после ти.
Днес сподавят ни капки преглътнати.
Няма дъжд, няма хлад, няма ни, ...