През прозрачния дим на огнен кристал
аз гледам те как протягаш ръка.
Спаси ме, любима, скрий ме в своя воал,
отнеси ме на другия край на брега.
Реката прочиства бавно кръвта,
разпиляна от вятъра на фини зърна.
Дали ще забравя хладния дъх на плътта?
Аз трябва да хвана твойта ръка!
Танцувай със мен във белия космос,
в бялата бездна на влажни очи.
Аз искам да чувствам безплътния остров
на онези лъчи − на наште лъчи.
Витая и скитам със своето видение
в твоето благо, кристално сърце.
Приюти ме, защото тлея в забвение,
намери ме, протягам във хаоса ръце.
Импулс на стон, а после въздишка
и после кънтяща, стаена сълза.
Ще оцелея ли в тоз вихър метежен,
или ще се спася чрез твойта звезда?
Стихията обсипва с огнена пепел
спиралния зов на нашто битие.
И когато безвремието нахлува безредно,
в нищото галят се слети ръце.
Интимните нишки на слънчева песен
потапят мъглата под извор дъга.
Ще пея, възкръснал в храма небесен,
молитвата свята на нашта съдба.
Нашта съдба, сгряла скалите
на бездушния вихър, обсебил света,
бавно пречиства ядрото в душите
и безшумно разцъфва там любовта.
Завинаги там. Завинаги чиста.
Завинаги бяла, гальовна зора.
Завинаги свежа, усмихната, бистра −
любов безконечна на пеещи сърца.
© Иван Пенев Todos los derechos reservados