Le garcon aux yeux bleu vif

прости ми...

че го обичам,

че само него виждам,

когато вземеш слънцето

си от деня, когато пращаш

с бавни стъпки само тъмнина,

когато звездите са негови очи,

а аз се нуждая болезнено от

светъл път, и този път е

неговият дъх.

прости ми...

че дишам, за да вдишвам него,

че чакам... нощта да падне, за да

сънувам него, че плача през

неговите очи... че в него чувам

пламък от отминали мечти,

когато вече е глухо по улица

"Самота", номер "Безкрай",

и се надявам на нечии стъпки в

непробиваемия от студ Рай.

прости... ми...

вече нямам сили,

слагам нощната си маска

и заспивам с отворени, кървави

очи... отмалели от желание,

прихлупени в сълзи, загледани

в среднощния безкрай, изплашени от

лунния вой, молещи за вечен покой...

очи в мечти прашасали, потънали,

в тръни търсещи бодлива светлина,

своя път неизминали, очи целуващи

надеждата...

прости ми...

                                                                                            с неговото име

                                                                                            по устните ми с

                                                                                            гвоздей изрисувано

                                                                                           оставам да чакам вечността.